“Дайми Брадвата живееше в една къща, в която всичко си беше такова, каквото винаги е било.
„Коминът си стои върху къщата и пуска навън дима - казваше Дайми Брадвата. - Дръжките отварят вратите. Прозорците са винаги или отворени, или затворени. В тая къща ние сме винаги или на горния, или на долния етаж. Всичко си е такова, каквото е било."
Затова Дайми Брадвата реши да остави децата си да измислят сами своите имена.
- Първите думи, които кажат, когато се научат да говорят, ще бъдат имената им - рече той.
- Нека сами си ги измислят.
Първото момче, което се роди в къщата на Дайми Брадвата, се нарече Моля Дайми. Първото момиче, което се роди по-късно, си измисли името Няма Дакажа.
И двете деца имаха в очите си нощните сенки на равнините, а на челата им грееха лъчите на ранното утринно слънце. Косите им бяха досущ като потъмняла полска трева. Те обичаха да отварят вратите на къщата и да тичат навън, за да може вятърът да им реше косите, да докосва очите им и да гали челата им с шестте си ласкави пръсти. И тогава, понеже не се родиха други момчета и момичета, Дайми Брадвата си каза:
- Първото ми момче е и последно, а последното ми момиче е и първо и те избраха сами имената си.
Моля Дайми растеше и ушите му ставаха по-дълги. Няма Дакажа растеше и ушите и ставаха по-дълги. Те продължаваха да живеят в къщата, в която всичко си беше такова, каквото винаги е било. Като баща си те се научиха да казват:
- Коминът си стои върху къщата и пуска навън дима, дръжките отварят вратите, прозорците са винаги или отворени, или затворени, ние сме винаги или на горния, или на долния етаж - всичко си е такова, каквото винаги е било. Така мина известно време и в хладината на вечерите те, след като бяха яли яйца сутрин на закуска, започнаха да се питат един друг:
- Кой какъв е?
- Колко?
- Какво да се прави?
Докато един ден старият Дайми Брадвата каза решително:
- Прекалено е да стоиш прекалено дълго където и да е.
И Моля Дайми и Няма Дакажа, решителният син и решителната дъщеря на Дайми Брадвата, отговориха на баща си:
- Наистина е прекалено да стоиш прекалено дълго където и да е!
Така те продадоха всичко, каквото имаха: прасета, ливади, мотики и вили - всичко! Оставиха си само торбите и по чифт изпрани дрехи за преобличане. Когато съседите им видяха, че продават всичко, почнаха да говорят:
- Те отиват в Канзас, в Кокомо, в Канада, в Канкаки, в Каламазу, в Камчатка, в Катахучи. Един дребничък одумник, примижал зад ръкавицата, с която пазеше носа си от студа, се изсмя в шапката си по пет различни начина и каза:
- Те отиват на луната, но когато стигнат, ще видят, че и там всичко е такова, каквото винаги е било. Всички пари, които получи в брой за прасетата, ливадите, мотиките и вилите, както и за всичко останало, Дайми Брадвата сложи в една торба, която прехвърли през рамо тъй, че заприлича на вехтошар, тръгнал за дома си. Той повика Моля Дайми, своя най-голям и най-малък и единствен син, и Няма Дакажа, своята най-голяма и най-малка и единствена дъщеря, и отиде с тях на гарата.
Продавачът на билети си седеше на гишето и както винаги продаваше билети.
- Какъв билет искате? - попита Продавачът на билети, като си триеше очите, за да прогони от тях съня.
- Билет, за да заминете и да се върнете пак, или билет, за да заминете и да не се върнете никога?
- Искаме билет, за да отидем там, където по релсите се влиза в небето и повече никога не се излиза. Искаме да пътуваме до края на линията и после още четиридесет пъти по толкова - беше отговорът на Дайми Брадвата.
- Толкова далече? Толкова рано? Толкова скоро? - учуди се Продавачът на билети и продължи да си трие очите, за да прогони от тях още малко сън. - Тогава ще ви дам един нов билет. Току-що ми го донесоха. Това е дълъг като дъска билет от гладка жълта кожа със синя напречна черта....”
Приказки за страната Алабашия, Карл Сандбърг
Стефан Вълдобрев / из "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде"
